1972

Из «На тихия фронт не е спокойно»

13 януари 1973, Пловдив, в. Комсомолска искра

19 декември, 5 часа сутринта.

…В салона е хладно. Обличаш анцуга и започваш първите упражнения. Натоварване? За теб това е разтоварване. Стараеш се да не мислиш за нищо. За няколко минути забравяш дори вчерашния разговор с един баща. Неговият син краде. Краде момчето, не е болно от стандартната болест на непоправимите крадци, не е клептоман, нито пък своего рора «спортсмен». Краде. Цяла година се занимаваш с него. Бащата и майката те посрещат винаги с радост в своя дом, но не могат да ти кажат нищо радостно. Те страдат. Страдаш и ти. И въпреки това не се отказваш. Това е борба…

Едно момче което си има компания. Едно момче което не работи. Не могат да го накарат да работи. Но това момче е жив човек. И този човек има нужда от пари за да ходи в кафенетата, да черпи приятели и приятелки, да танцува, да се весели. Откъде да вземе толкова пари?

За теб е ясно, но как да го спреш? Как да му внишиш, че трябва да работи? И колко години ще се залъгваш, че внyшаваш добро? Ами ако една сутрин се озове пред теб и ти не можеш да направиш нищо за него? Странно, но в тия минути ти идва наум, че повече мислиш за децата на другите бащи отколкото за своите. И изведнаш ти става страшно. Всеки човек с твоята професия знае, че тов а една от причините. Наричат я «слаб родителски контрол». Но за това после.

Защо се смееш? Наистина в онази нощ изглеждаше доста смещно, макар и да беше чисто престъпление. Двама сериозни и улегнали мъже, лекарят Хикс и инженерът Игрек работеха около една лека кола. Имаха нужда от фарове и от ред други неща, които не се намират по магазините. Точно така се оправдаха. И все пак понятието «родителски контрол» тука не вървеше. Дори ти не можеше да им бъдеш родител – бе доста по-млад от тях. За кой ли път си помисли, че в твоята професия нямя нявици…

19. декември, 5 часа и десет минути сутринта

От другия край на салона идва твой колега. Вдигаш машинално ръка за поздрав. «Хайде честитo!», отговаря той. Честито. Тая дума не означава нищо хубаво в такова ранно утро… Разтоварването свърши. Нямаше нужда да питаш – и така се разбираше , че е станало нещо сериозно.

Ловният магазин е разбит. Грубо. Брутално. В протоколите това се нарича «взломна кражба». Откраднати са две пушки. Чекмеджетата са отключени, но парите си стоят непокътнати. Край магазина вече има работна група на управлението. Там е и заместник-началника. Нима е лесно да се разбие един така добре укрепен магазин?

Вашата вeрсия, другарю Субашки?

Версии много, а времето е малко. С две пушки може да се направи много зло. Млад човек? Възможно. Старите вече не действат така сигурно. Поизносиха се. Свиха се в чурупките. Животът мина, а и на тях им се иска да поживеят. Тихо и кротко, сякаш никога нищо не е било. Добре. Но кой е този млад човек? Че не е професионал, личи по следите, оставени най-безразборно и сякаш нарочно. Човек би помислил, че в бързината е забравил най-важното: да напише името си. Дали само за да създаде работа на криминалистите?….

Глупости. Това е престъпление, което не се среща често…. Не толкова често като, да кажем, кражбата на леки коли. Някой си решил да се повози с приятели, но си няма кола. Друг на всяка цена иска да докаже на приятелката си, че има лека кола. Трети тръгва към Черноморието, за да избегне автостопа ще остави колата встрани на шосето, и ще забраво, че е извършил престъпление, че в същото това време един собственик бърза към участъка на МВР, а малко по-късно един криминалист ще завърти телефоните. «Търсете кола Номер…..» Просто, нали? Колите така или иначе се намират. Притежателите им се успокояват. Крадците продължават своята почивка из баровете на Черноморието… И никой не се замисля, че с едно завъртане на телефона лека кола не се намира. Криминалистите просто си предават щафетата, но никой от тях не е спокоен, докато колата не бъде открита. Докато крадецът не бъде открит.

Две ловни пушки. Криминалистът веднага си ги представя заредени. На кого принадлежи пръстът, който ще натисне спусъка?

А в същото това време едно момче спокойно спи, след като е скрило пушките на сигурно място. Той е уморено и красиво момче. То има много обожателки. Една компания от 8-9 души, повечето от които са момичета. А всички те са ученици. Момчето напоследък пие много. «Конякът е слабо питие за мен.» Никой от останалите не се замисля над тия думи. Думи, които крият нещо, което всички предчувстват. Дали се досещат?

Те живеят двоен живот. До обед на училище, след обед из кафенетата. Весела шумна компания. На пръв поглед. Изглежда, че всеки знае всичко за живота на другите. Но само така изглежда….

Криминалистът Васил Субашки не знае нищо за тази компания. В Пловдив има толкова много компании. При него всеки ден идват хора. Един иска съвет как да се справи съсъ сина си. Други вика самият той. Това са обикновено разделени семейства, чиито деца оставят без топлината на родния дом. За честта на младото поколение криминалистът може да каже, че много от тия деца намират в себе си достатъчно мъжество, за да преодолеят слабостта на родителите. Но някои не издържат. И като по правило – слабите. Не е силен онзи, който в тъмните часове на ноща ще разбие един магазин. Силен е онзи, който живее десеторно по-труден живот, и всв пак минава покрай ловния магазин в късните часове на ноща като край всеки друг магазин, като край всяко друго нещо…

На тоя свят престъпниците са били винаги повече от кримимналистите. И все пак никое престъпление не е останало неразкрито. Трябва само да се бърза. И ти прекрасно знаеш това. Ти бързаш. Една след друга хипотезите рухват. Защото приятелите на едно умно момче предпочитат да мълчат.

В една компания на млади хора, които предпочитат кафенетата пред учебниците, престъплението винаги се носи във въздуха. Такива компании раждат самотници. В такива компании искреност няма да намериш. Всеки върши своето, и всичко е добро, щом допада на останалите. А обществото? А хората които всяка сутрин тръгват към своите работни места и не се срамуват от това? А родителите, коити, както винаги, не подозират за двойния живот на своитв деца….?

30. декември, 13 часа

Кражбата в ловния магазин е разкрита. За криминалиста Васил Субашки са изминали 12 безсънни нощи. Защото криминалистите понякога са сами. Виолета, една от приятелките, ще се оправдава. «Ако знаех, че Стилян наистина ще използва пушката за такова нещо, щях веднага да отида при баща му и да му кажа, понеже в тяхната стая още светеше.»

Всичко е в минало време. Това не топли криминалиста. Защото освен Виолета и Анито, има още Даниела, Трендафилка, Скарлет, Таня, Лили, Недялко и Теодор. Никой от тях не се бе замислил над държанието на Стилян в тези последни дни. Дори родителите му.

Ти се прибираш. Бавно. Към къщи. Уморен си. Един човек си е отишъл от тоя свят, показанията са дадени и надлежно подписани. Но ти, комунистът с такава тежка професия, не искаш да се примириш със загубата на един човек.

Ако родителите бяха истински родители, ако приятелите бяха истински приятели – това нямаше да се случи. Човекът може да бъде спасен, ако всички се борим за него.

Николай Заяков

Comments are closed.